Metropolitan

Медитация в действие

Виртуалното бъдеще сплотено с относителното настояще, занимава човешкия ум от поколения за поколения. Заветът гласи, че добрите хора всъщност оцеляват по-лесно. И животът им е по-качествен.
Неминуемо, живеейки тук и там по планетата Земя, се срещат подходящите организми и креативно подхождат към телата си. Хидроматиката явно е най-новата звезда на небосклона, а изборът явно не е толкова голям. Исторически погледнато, всичко съдържа собствената си взаимозависимост обусловена от множество фактори, включително обществените. Характерът на планетата се променя, движи се по правата повърхност на леда и намира нови форми в сетивата отвъд.
Ние се харесваме като същества. Такива каквито сме. Понякога прекаляваме с инициативите си и решенията ни са по-скоро близо до емоционалния еквивалент на липсата на гравитация, отколкото в спокойната ареалност на епицентъра. Може би бъдещето изглежда необмислено, неясно, множество парадигми служат като предизвикателство за развитието на човека спрямо факторите на действителността.
Метрополитната част на прозореца ми съдържа няколко кратки частички хармония. Звуците на гълъба, който живее на покрива и имитира по-големите птици, разцепват въздуха със замах. Напомнят на самурая от детството ми. Всяка сутрин ме събужда в ново настроение и вече сме развили своите взаимоотношения. Дори го възпитавам чрез меките методи на характера си. Понякога пее познати и непознати песни, тананика си мелодии, които ме карат да изтръпвам и вибрира лекичко с коремче. Дава съвети как да си живея точно живота - аз и никой друг. Харесвам го, но ме напада периодично. Засилва се от някаква точка отсреща, прави смел лупинг във въздуха и почти се залепя на стъклото ми със строг поглед. После се отдалечава достолепно, сякаш нищо не се е случило и заканително намеква за следващото изпълнение с периферния си поглед. Веднъж дори стоя доста дълго време на горното ръбче на прозореца, гледаше ме как спя и размишляваше дали да не ми отскубне перушината със замах. Ще го помня този гълъб.
Другите части от великолепието на ландскейпа представляват частичка покрив насреща, керемидки и хартиено самолетче, което се появи отнякъде една нощ. Седя, седя, някрая изчезна в следите на пороя. Забелязах го на земята, малко посмачкано и все пак същото. Явно имаше смисъл.
Другите са невидимите ми домакини, някъде там в небитието.
Спокойствието не ми е присъщо, но тук се чувствам удовлетворен - поне отчасти - от младостта и проявленията й. Понякога сънувам. Даже цветните сънища са ми приоритетни. Снощи се надрусах насън с кактус на прах в бялата оранжерия, а чувството беше все същото - спокойно, безвремево чувство на хармония и личността пред мен ме интересуваше. Определено. Искаше ми се все още да сме там, откъдето започнахме - и отново да преживяваме все същите безкрайни разстояния пред себе си. Може би все някога ще го постигнем.
Върхушката на мислите и въртележката от умове, които спорадично променят местата си. Закономерно различни и все пак същите.
Спомням си будистката нова година и тялото ти пред мен, как го бях обгърнал нежно и препускахме с мотора часове към ступата за празненството, а около нас световете редуваха цветната си същност в безкрая. Синьото на съзнанието ми се рееше в преживяванията на тялото ми напоследък, феерични звучета и цялото това великолепие на света ме замайваше, като че ли намирах себе си във теб. Гумата се спука естествено, аз почти припаднах сред множеството гуми в магазина за гуми, докато ти сменяше професионално твоята. Изпуснахме част от мейнстрийма на празненството, но си заслужаваше. Поне за мен. После ни провериха документите и продължихме в захлас към целта си.
Събрахме се в тясното пространство на малкия автомобил с множеството кожени барабани и дружелюбните хора, които напяваха тихичко своята част от спектакъла. Упражняваха се.
Бамбуковата постелка и следобедният сън ме задоволиха. Къщата беше тиха и светла, а ние правихме любов без да се докосваме, телата ни заеха естествените пози на партньорството. Толкова близо не съм те чувствал преди. И никога след това.
Спектакълът беше леко спонтанен, пищен и някак се вписваше в реалността наоколо, на фона на всички тези монаси и местните жители. Ти беше в центъра, танцуваше бавно и съсредоточено, а хората около теб изпълняваха различни роли. Играеше ролята на Моргана, богинята на зората. Рисувахте нещо на белия трайпод, разни цветни форми от бъдещето. Хареса ми, признавам си.
През нощта се озовахме в периферията на огнения ритуал. Спомням си как ме обзе ритъмът на гонга, стана всичко в мен, бях целия в него. Забравих за съществуването на остания свят. Вибрирах с мистичния напев в дъха си и се оставих на вълната да обземе цялото ми същество. Тогава се включих в спектакъла, правихме всички същото и пречистихме телата и умовете си от изминалите преживявания. Сякаш се родих отново и бях различен.
Вечерта на сцената и следващата нощ под звездите запазиха пространство за нови срещи на телата ни. Можем да ги преживеем.