Lifestyle
An experience like no other. Being born. Everybody understands the essence of it. It's just a miracle in life. Happening every day and I still don't believe it can be real. But it is, as real as me and every other person on the planet.
After being born - growing up. Wisely and freely. Finding different aspects of life intriguing and becoming more and more acquainted with what reality means. Being small, growing up. Another miracle in life. Getting through different adventures, meeting different people on the move. Becoming bigger and stronger. Getting to know what life is all about.
Life. Living and dreaming about new realities. Taking time to create many things. Sharing. Fighting with what society puts as an obsticle. Moving ahead. Getting older and all things are different. Thinking more about future. The past plays an essential part of mind solutions as well. Traveling, playing games, watching TV. Life is what matters.
Being old. Having children and grandchildren. Giving advice. Being respected. Knowing many things and how exactly their nature is set. Understanding the pattern of life. Ending up the miracle.
петък, 26 февруари 2010 г.
My Story
Reality
Today is a good day. I think better than yesterday. My mind's selective. And active until the end of time. I have been thinking about life lately. Life's good. Life's wonderful. Life's full of mistery and wisdom. Life's exceptional.
Me myself. I like it. Going through some changes. Reflecting some past events. Sparkling like a rainbow on the sky. Beautiful words coming. My speech is endless.
Take time to think about it. Important step in life is becoming big. And strong enough to overcome difficulties. It is inevitable. Like the story of a boy in the sea. The big men take him with them on the boat. Then go deep in the sea. They have a small canoe attached to the boat and let the boy in the canoe. Then they leave him for twenty four hours alone. So, he should grow up for these hours alone in the sea. He should become a man, no longer a boy. After that, the next day, they return to see what happened. If the ritual is successful and he's grown up. But the difference is invisible. So as real things in life.
I was thinking that I grow up slowly and not in one day. But my canoe passed already through the waves and they played with it like a toy. I still remember contemplating upon the horizon. And my men returned on time.
Anyway, i decide for my future. It's my biggest challenge. I stand for myself. Like a tree on the hill. There's wind and I feel it. But I stand firmly. My roots are deep. I can handle many things happening to me. I am eternal and my story will be remembered.
Today is a good day. I think better than yesterday. My mind's selective. And active until the end of time. I have been thinking about life lately. Life's good. Life's wonderful. Life's full of mistery and wisdom. Life's exceptional.
Me myself. I like it. Going through some changes. Reflecting some past events. Sparkling like a rainbow on the sky. Beautiful words coming. My speech is endless.
Take time to think about it. Important step in life is becoming big. And strong enough to overcome difficulties. It is inevitable. Like the story of a boy in the sea. The big men take him with them on the boat. Then go deep in the sea. They have a small canoe attached to the boat and let the boy in the canoe. Then they leave him for twenty four hours alone. So, he should grow up for these hours alone in the sea. He should become a man, no longer a boy. After that, the next day, they return to see what happened. If the ritual is successful and he's grown up. But the difference is invisible. So as real things in life.
I was thinking that I grow up slowly and not in one day. But my canoe passed already through the waves and they played with it like a toy. I still remember contemplating upon the horizon. And my men returned on time.
Anyway, i decide for my future. It's my biggest challenge. I stand for myself. Like a tree on the hill. There's wind and I feel it. But I stand firmly. My roots are deep. I can handle many things happening to me. I am eternal and my story will be remembered.
неделя, 4 януари 2009 г.
Хедонизъм
Хедонизъм
Лириката на чувствата ми се е впуснала в спокойната реалност на ежедневието. Лекият хаос, настъпил в времето ми правеше впечатление отначало. Вниманието ми се насочваше към точно определените конструкции, правила и закони на обществото ми, без да се старая да ги спазвам. Те бяха там през цялото време. Някак им се центрирах вътрешно и нещата успяваха да протичат по нормален начин. Явно адаптацията беше още в процес.
Най-новата концепция, която открих да виси на стената, сред всички други концепции, срещани и преди, се разви до неопределеност. Бях леко нелегален. Пейзажът се беше разпрострял до невидимост, разтеглен като каучук, съвсем мек и флуиден. Седях си отвесно, загледан в нищото и си задавах все същите вечни въпроси.
Хидродинамиката на зен ярко съчетана с моите лични възгледи за това как трябва да си живея живота. Чувствах се свободен човек, вземах собствените си решения за бъдещето и градирах плановете си центрично. Мисълта ми беше да се установя някъде наоколо за по-дълго време. Мястото ми харесваше, нямаше твърде много хора, само водопади и огромни пеперуди. Като цяло, идеята беше следната - да забравя отново откъде идвам, кой съм въобще, да се освободя от всички тези зависимости на досегашния си живот. Исках да ме забравят. Инкогнито на битието.
Бях се отегчил от всички тези привички, закономерности, отношения на досегашния си живот. Беше ми достатъчно да остана насаме за известно време, за да осъзная, че съм незадоволен все още от това което имам, което съм преживял. Имах нужда от нови неща, нови преживявания, нови хора, повече спокойствие. Сам за себе си.
Вече бях минал златната си възраст, сега се наслаждавах на повече мъдрост в ежедневието. И решенията ми бяха по-зрели. Мислех си отново да се впусна във вихрушката и да приключенствам на воля. Харесваше ми дефакто да съм жив.
Намерих си малка дървена колиба на съвсем изолирано място. Наблизо имаше по-голям град, с който се идентифицирах като ми беше трудно. Беше тъкмо до каньона и пространството наоколо очарователно се огъваше на моменти. Красивите извивки на скалите отсреща напомняха на женските тела от миналото ми. Кате че ли все още ги държах в ръцете си. Докосвах ги нежно насън и се събуждах целия облян в сълзи. Липсваха ми явно.
Сега се бях отдал на вид монашество. Бях почти закрепостен при себе си, лиричен, неуверен, в етюд на хармония.
Джунглата наоколо ме притесняваше. Нощем звуците се приближаваха настойчиво, чуваха се стъпки, понякога стигаха почти до вратата ми. Много пъти се запътвах навътре в нея. Тя представляваше цяла вселена от необятност - дълбока, лепкава, гореща. Непозната. Бях си взел мачете и със гъвкави движения си проправях път през лианите. Мрежата за пеперуди ми се струваше неуместна, затова ги оставях да летят необезпокоявани наоколо. А бяха наистина огромни. Имах чувството, че ме нападат понякога. Скупчваха се около главата ми и правеха неистови движения във сферата.
Имаше и големи животни. Всякакви странни учудващи същества, които преживяваха наоколо. Както и аз. Даже се бяхме сприятелили, струва ми се, защото отпечатъците от стъпки пред дома ми бяха само от малки стъпала. Понякога ги мярках за секунда, показваха се симпатично зад някой храст и изчезваха яко дим в следващия момент. Така, че да се чудя видял ли съм ги наистина. Май те бяха основните живи същества, които живееха с мен. А иначе бях сам, абсолютно сам.
Струваше ми се, че тишината е естествена. Универсалният език. Тя съдържаше в себе си всички звуци и цветове, сама по себе си тишината беше музика. Бях й се отдал изцяло.
С времето се промених. Не можех да се позная като се гледах в сребърното си огледалце, закачено в стаята с водата. Лицето ми се беше удължило, скулите се бяха вдигнали високо, високо, чертите ми бяха омекотили изражението си.
Сезоните сменяха вида си понякога. В дългите безкрайни дни от дъждовния сезон, стоях в къщата, подпрян удобно на перваза и наблюдавах приливите на синьо и бяло в нюансите на ръжта. Бях стигнал дълбоко в себе си. Там, където времето не съществуваше. Чувствах се самодостатъчен, нищо не ми се случваше поне известно време и мислех за настоящето като за крайната възможна точка на личното ми развитие за момента. Дори се протягах към реалностите бегло, премествах ги както ми харесва. Прибавях по нещо оттук и оттам. Преподреждах някои детайли, пропусках други и картината постепенно се оформяше според очакванията. Имаше смисъл в цялата тази неподреденост на време-пространството. Дори изискваше усилия да я схвана как действа, цялата тази система. Конкретната сянка ми достави удоволствие.
Наблизо живееше голям човек. Местните го тачеха, харесваше им да са в кръг около него и главите им сочеха в негова посока. Аз се опитах да му се адаптирам, сам по себе си бях достатъчно силен през присъствието си за да представлявам тази институция. Той намираше властта си за естествена. Имаше много жени и още повече деца. Беше се обградил с красиви полета и притежаваше най-много животни. Опитах се да не му се конкурирам. Избягвах въпроса достатъчно дълго. За начало, въобще не осъзнавах, че съм там. Когато вече тялото ми се материализира съвсем, се захванах да действам и по други паралели. Някак си се опитвах да не правя впечатление, а и хората не ми обръщаха внимание. Непознат и неуловим в присъствието си, се приспособих към конкретните координати. Дори не ми беше трудно да представлявам точно този човек в този момент и на това място. Стана естествено.
Срещнахме се на празника за заплождане на земята. Всички се бяха събрали в малкото кръгло място в джунглата, приспособено за подобни цели. Облечени в празничните си облекла, представляваха цяла феерия от цветове и форми. Люлееха се леко на фона на заревото на слънцето, което си отиваше за пореден път след изморителния си преход на небосклона. То вършеше основната работа наоколо и всичко беше създадено според него. Вярваха, че е възседнало колесница и конете пръхтят величествено в ритъм с живота. Телата им се бяха разгорещили от напитката, която ми бе подадена веднага щом се появих. Те не говореха много с мен. Приеха ме и мълчаливо навлизах все по навътре в обществото им. Дори понякога, на моменти като този, ми се струваше, че не съм аз това, не съм този, който преживява всички тези красиви бурни неща. Сякаш ги преживяваше някой друг, а аз наблюдавах отстрани. Базучастно. Почти.
Кава кава. Така се казваше напитката и беше неизвестна. Хареса ми как се спуска по слънчевия сплит, завихря се около него и изпуска малки лъчи по цялото ми тяло.
Те вече се бяха трансирали, напяваха песни за плодородие и здрави влакна (на ориза) и четяха кратки текстчета с вълшебни молитви. Аз се завъртях малко по бурно в центъра на кръга, егото на мисионера естествено ме насочи към върховата част на пирамидата, а това явно поемаше функцията на вожда. Тогава вече бяхме двама и ни беше трудно да продължим да съществуваме. Погледнахме се няколко пъти преди да вземем решение да стоим на върховете на различни хълмове. Все пак островът беше огромен.
Церемонията продължи през вътрешните ни светове. Спомням си червено-жълтото на стомашната си стена и многоцветните детски споменчета, които летяха наоколо като есенни листа. Аналог на другия свят. Както и татуировките на хората в кръга, всички те придобиха триизмерна форма и се активираха спрямо мен. Почти ме докосваха. Аз се отдръпнах в точката на катарзиса. Наоколо всичко светеше на нива, а тялото ми изглеждаше синьо, безумното синьо на отвъд.
Тръгнах си тогава без да се усетя. Намерих се направо в къщата и ми изглеждаше различна. Дори дъждът оставяше концентрични кръгове върху кожата ми. Лекият полъх намери няколко струни върху тялото ми и се чу неуловима мелодия.
Тишината.
Отпуснах се спокойно върху пространствения минимум и отправих поглед към бъдещето.
Лириката на чувствата ми се е впуснала в спокойната реалност на ежедневието. Лекият хаос, настъпил в времето ми правеше впечатление отначало. Вниманието ми се насочваше към точно определените конструкции, правила и закони на обществото ми, без да се старая да ги спазвам. Те бяха там през цялото време. Някак им се центрирах вътрешно и нещата успяваха да протичат по нормален начин. Явно адаптацията беше още в процес.
Най-новата концепция, която открих да виси на стената, сред всички други концепции, срещани и преди, се разви до неопределеност. Бях леко нелегален. Пейзажът се беше разпрострял до невидимост, разтеглен като каучук, съвсем мек и флуиден. Седях си отвесно, загледан в нищото и си задавах все същите вечни въпроси.
Хидродинамиката на зен ярко съчетана с моите лични възгледи за това как трябва да си живея живота. Чувствах се свободен човек, вземах собствените си решения за бъдещето и градирах плановете си центрично. Мисълта ми беше да се установя някъде наоколо за по-дълго време. Мястото ми харесваше, нямаше твърде много хора, само водопади и огромни пеперуди. Като цяло, идеята беше следната - да забравя отново откъде идвам, кой съм въобще, да се освободя от всички тези зависимости на досегашния си живот. Исках да ме забравят. Инкогнито на битието.
Бях се отегчил от всички тези привички, закономерности, отношения на досегашния си живот. Беше ми достатъчно да остана насаме за известно време, за да осъзная, че съм незадоволен все още от това което имам, което съм преживял. Имах нужда от нови неща, нови преживявания, нови хора, повече спокойствие. Сам за себе си.
Вече бях минал златната си възраст, сега се наслаждавах на повече мъдрост в ежедневието. И решенията ми бяха по-зрели. Мислех си отново да се впусна във вихрушката и да приключенствам на воля. Харесваше ми дефакто да съм жив.
Намерих си малка дървена колиба на съвсем изолирано място. Наблизо имаше по-голям град, с който се идентифицирах като ми беше трудно. Беше тъкмо до каньона и пространството наоколо очарователно се огъваше на моменти. Красивите извивки на скалите отсреща напомняха на женските тела от миналото ми. Кате че ли все още ги държах в ръцете си. Докосвах ги нежно насън и се събуждах целия облян в сълзи. Липсваха ми явно.
Сега се бях отдал на вид монашество. Бях почти закрепостен при себе си, лиричен, неуверен, в етюд на хармония.
Джунглата наоколо ме притесняваше. Нощем звуците се приближаваха настойчиво, чуваха се стъпки, понякога стигаха почти до вратата ми. Много пъти се запътвах навътре в нея. Тя представляваше цяла вселена от необятност - дълбока, лепкава, гореща. Непозната. Бях си взел мачете и със гъвкави движения си проправях път през лианите. Мрежата за пеперуди ми се струваше неуместна, затова ги оставях да летят необезпокоявани наоколо. А бяха наистина огромни. Имах чувството, че ме нападат понякога. Скупчваха се около главата ми и правеха неистови движения във сферата.
Имаше и големи животни. Всякакви странни учудващи същества, които преживяваха наоколо. Както и аз. Даже се бяхме сприятелили, струва ми се, защото отпечатъците от стъпки пред дома ми бяха само от малки стъпала. Понякога ги мярках за секунда, показваха се симпатично зад някой храст и изчезваха яко дим в следващия момент. Така, че да се чудя видял ли съм ги наистина. Май те бяха основните живи същества, които живееха с мен. А иначе бях сам, абсолютно сам.
Струваше ми се, че тишината е естествена. Универсалният език. Тя съдържаше в себе си всички звуци и цветове, сама по себе си тишината беше музика. Бях й се отдал изцяло.
С времето се промених. Не можех да се позная като се гледах в сребърното си огледалце, закачено в стаята с водата. Лицето ми се беше удължило, скулите се бяха вдигнали високо, високо, чертите ми бяха омекотили изражението си.
Сезоните сменяха вида си понякога. В дългите безкрайни дни от дъждовния сезон, стоях в къщата, подпрян удобно на перваза и наблюдавах приливите на синьо и бяло в нюансите на ръжта. Бях стигнал дълбоко в себе си. Там, където времето не съществуваше. Чувствах се самодостатъчен, нищо не ми се случваше поне известно време и мислех за настоящето като за крайната възможна точка на личното ми развитие за момента. Дори се протягах към реалностите бегло, премествах ги както ми харесва. Прибавях по нещо оттук и оттам. Преподреждах някои детайли, пропусках други и картината постепенно се оформяше според очакванията. Имаше смисъл в цялата тази неподреденост на време-пространството. Дори изискваше усилия да я схвана как действа, цялата тази система. Конкретната сянка ми достави удоволствие.
Наблизо живееше голям човек. Местните го тачеха, харесваше им да са в кръг около него и главите им сочеха в негова посока. Аз се опитах да му се адаптирам, сам по себе си бях достатъчно силен през присъствието си за да представлявам тази институция. Той намираше властта си за естествена. Имаше много жени и още повече деца. Беше се обградил с красиви полета и притежаваше най-много животни. Опитах се да не му се конкурирам. Избягвах въпроса достатъчно дълго. За начало, въобще не осъзнавах, че съм там. Когато вече тялото ми се материализира съвсем, се захванах да действам и по други паралели. Някак си се опитвах да не правя впечатление, а и хората не ми обръщаха внимание. Непознат и неуловим в присъствието си, се приспособих към конкретните координати. Дори не ми беше трудно да представлявам точно този човек в този момент и на това място. Стана естествено.
Срещнахме се на празника за заплождане на земята. Всички се бяха събрали в малкото кръгло място в джунглата, приспособено за подобни цели. Облечени в празничните си облекла, представляваха цяла феерия от цветове и форми. Люлееха се леко на фона на заревото на слънцето, което си отиваше за пореден път след изморителния си преход на небосклона. То вършеше основната работа наоколо и всичко беше създадено според него. Вярваха, че е възседнало колесница и конете пръхтят величествено в ритъм с живота. Телата им се бяха разгорещили от напитката, която ми бе подадена веднага щом се появих. Те не говореха много с мен. Приеха ме и мълчаливо навлизах все по навътре в обществото им. Дори понякога, на моменти като този, ми се струваше, че не съм аз това, не съм този, който преживява всички тези красиви бурни неща. Сякаш ги преживяваше някой друг, а аз наблюдавах отстрани. Базучастно. Почти.
Кава кава. Така се казваше напитката и беше неизвестна. Хареса ми как се спуска по слънчевия сплит, завихря се около него и изпуска малки лъчи по цялото ми тяло.
Те вече се бяха трансирали, напяваха песни за плодородие и здрави влакна (на ориза) и четяха кратки текстчета с вълшебни молитви. Аз се завъртях малко по бурно в центъра на кръга, егото на мисионера естествено ме насочи към върховата част на пирамидата, а това явно поемаше функцията на вожда. Тогава вече бяхме двама и ни беше трудно да продължим да съществуваме. Погледнахме се няколко пъти преди да вземем решение да стоим на върховете на различни хълмове. Все пак островът беше огромен.
Церемонията продължи през вътрешните ни светове. Спомням си червено-жълтото на стомашната си стена и многоцветните детски споменчета, които летяха наоколо като есенни листа. Аналог на другия свят. Както и татуировките на хората в кръга, всички те придобиха триизмерна форма и се активираха спрямо мен. Почти ме докосваха. Аз се отдръпнах в точката на катарзиса. Наоколо всичко светеше на нива, а тялото ми изглеждаше синьо, безумното синьо на отвъд.
Тръгнах си тогава без да се усетя. Намерих се направо в къщата и ми изглеждаше различна. Дори дъждът оставяше концентрични кръгове върху кожата ми. Лекият полъх намери няколко струни върху тялото ми и се чу неуловима мелодия.
Тишината.
Отпуснах се спокойно върху пространствения минимум и отправих поглед към бъдещето.
Hei Tiki
Hei Tiki
Тригонометрията на визиите наоколо променяше вида си в момента в който насочвах поглед към тях. Имах чувството, че се движа сред общество от реални личности, далеч от мен и все пак близо, насочващи съзнанието ми към определената структура на реалността. Цялото събиране беше вяло, клубът беше почти празен, а ние си правехме всъщност следобеден коктейл. В градината също нямаше хора, само няколко останали от предния ден човека, готови за още часове непробудност. Бяха се събрали при себе си и кръгът им беше малко тесен, затворен за нови попълнения. Забелязах как се движат в пространството, почувствах се малко странно и продължих по паралела на илюзиите хармонично, без да спирам да размишлявам междувременно. Беше ми се случило все нещо интересно напоследък, само не можех да си спомня какво точно. Загадката остана в ума ми поне известно време, докато се опитвах да разгадая и други факти от ежедневието си. Харесваше ми да изглеждам така за момента, но ми се струваше логично да започна да се променям. Все пак мястото беше ново. Изненадващата обстановка.
Снобите също не изненадваха с нищо ново. Бях им се съсредоточил, на моменти бях почти пристрастен. Чувствах се уютно в малката квадратура сред спуснатите завеси и завоя. Спомените от късната ми младост се преплитаха с невинната усмивка на хората около мен. Спомням си отраженията на цветното стъкло и сутрешната светлина на историите от стари времена. Беше топло. Някога.
И винаги след това.
Спуснах се по стълбите, потърсих нещо в левия си крачол, някъде около джоба. Напипах го и моментално се изправих пред следващото си решение. Да се възползвам ли от случая и да сваля някоя от жените наоколо или да продължа по план. Тези и някои от другите вечни въпроси занимаваха ума ми периферно, но през цялото време. Даже ми се струваше, че си имам конструкции за всичко. Бях си ги подготвил внимателно и разсъждавах над всяка от тях. Доста философски. Бях в настроение.
Самскарите.
В синята стая си намерих ново кръгче от хора, които бяха по-гостоприемни от предните. Адаптирах се набързо към силното ухание с цвят на макове, тежкия дим и силната пот на човека зад екрана. Правехме си театър на сенките и всички бяхме изпили нещо силно, твърде силно за да бъде възможно да се контролираме. Силуета се движеше ритмично в такт с музиката, правеше основните движения на тайните техники на екстаза и Ба Гуа и въобще забавляваше се.
Помислих си за последния път, когато милвах човешко тяло, миризмата й ми харесваше определено, но имаше нещо особено в начина, по който се държа след него. Изпуши цигарата в леглото, дръпна се на макс и си тръгна без да каже и дума. Аз бях ок, но тя вероятно имаше какво още да си каже. Затова излетя. А аз останах да си допивам уискито насаме.
Отдавна не съм получавал оргазъм.
Този път реших да си избера по-внимателно. Имаше всякви, размер и форма. Харесах си жената със светлата рокля на точки, която спокойно беше размазала грима по бузите си и вероятно пиеше н-та чаша вино. Приближих се внимателно към нея и тя се усмихна. До вечерта бяхме заедно на големия матрак на пода ми, спомен от младостта и бурната ми същност. Тогава. Сега съм различен явно.
В нея ми харесваше, имаше вкус на малини и в очите й проблясваше нотка наслада всеки път, когато докосвах определената точка. Замислих се за красивите жени от картините и снимките вкъщи, лицата им се появяваха за части от секундата, правеха ми физиономии. Отпуснах се върху нея и стаята ми изглеждаше триъгълна. За момент се втурнах към екстаза, но това беше по-скоро към съзнанието ми.
Изпихме и изпушихме всичко възможно и тя танцуваше бавно на фона на новия ми пулт. Беше гола и ми харесваше.
Този път остана по-дълго. Все още виждам силуета й на фона на прозореца.
Тригонометрията на визиите наоколо променяше вида си в момента в който насочвах поглед към тях. Имах чувството, че се движа сред общество от реални личности, далеч от мен и все пак близо, насочващи съзнанието ми към определената структура на реалността. Цялото събиране беше вяло, клубът беше почти празен, а ние си правехме всъщност следобеден коктейл. В градината също нямаше хора, само няколко останали от предния ден човека, готови за още часове непробудност. Бяха се събрали при себе си и кръгът им беше малко тесен, затворен за нови попълнения. Забелязах как се движат в пространството, почувствах се малко странно и продължих по паралела на илюзиите хармонично, без да спирам да размишлявам междувременно. Беше ми се случило все нещо интересно напоследък, само не можех да си спомня какво точно. Загадката остана в ума ми поне известно време, докато се опитвах да разгадая и други факти от ежедневието си. Харесваше ми да изглеждам така за момента, но ми се струваше логично да започна да се променям. Все пак мястото беше ново. Изненадващата обстановка.
Снобите също не изненадваха с нищо ново. Бях им се съсредоточил, на моменти бях почти пристрастен. Чувствах се уютно в малката квадратура сред спуснатите завеси и завоя. Спомените от късната ми младост се преплитаха с невинната усмивка на хората около мен. Спомням си отраженията на цветното стъкло и сутрешната светлина на историите от стари времена. Беше топло. Някога.
И винаги след това.
Спуснах се по стълбите, потърсих нещо в левия си крачол, някъде около джоба. Напипах го и моментално се изправих пред следващото си решение. Да се възползвам ли от случая и да сваля някоя от жените наоколо или да продължа по план. Тези и някои от другите вечни въпроси занимаваха ума ми периферно, но през цялото време. Даже ми се струваше, че си имам конструкции за всичко. Бях си ги подготвил внимателно и разсъждавах над всяка от тях. Доста философски. Бях в настроение.
Самскарите.
В синята стая си намерих ново кръгче от хора, които бяха по-гостоприемни от предните. Адаптирах се набързо към силното ухание с цвят на макове, тежкия дим и силната пот на човека зад екрана. Правехме си театър на сенките и всички бяхме изпили нещо силно, твърде силно за да бъде възможно да се контролираме. Силуета се движеше ритмично в такт с музиката, правеше основните движения на тайните техники на екстаза и Ба Гуа и въобще забавляваше се.
Помислих си за последния път, когато милвах човешко тяло, миризмата й ми харесваше определено, но имаше нещо особено в начина, по който се държа след него. Изпуши цигарата в леглото, дръпна се на макс и си тръгна без да каже и дума. Аз бях ок, но тя вероятно имаше какво още да си каже. Затова излетя. А аз останах да си допивам уискито насаме.
Отдавна не съм получавал оргазъм.
Този път реших да си избера по-внимателно. Имаше всякви, размер и форма. Харесах си жената със светлата рокля на точки, която спокойно беше размазала грима по бузите си и вероятно пиеше н-та чаша вино. Приближих се внимателно към нея и тя се усмихна. До вечерта бяхме заедно на големия матрак на пода ми, спомен от младостта и бурната ми същност. Тогава. Сега съм различен явно.
В нея ми харесваше, имаше вкус на малини и в очите й проблясваше нотка наслада всеки път, когато докосвах определената точка. Замислих се за красивите жени от картините и снимките вкъщи, лицата им се появяваха за части от секундата, правеха ми физиономии. Отпуснах се върху нея и стаята ми изглеждаше триъгълна. За момент се втурнах към екстаза, но това беше по-скоро към съзнанието ми.
Изпихме и изпушихме всичко възможно и тя танцуваше бавно на фона на новия ми пулт. Беше гола и ми харесваше.
Този път остана по-дълго. Все още виждам силуета й на фона на прозореца.
Metropolitan
Медитация в действие
Виртуалното бъдеще сплотено с относителното настояще, занимава човешкия ум от поколения за поколения. Заветът гласи, че добрите хора всъщност оцеляват по-лесно. И животът им е по-качествен.
Неминуемо, живеейки тук и там по планетата Земя, се срещат подходящите организми и креативно подхождат към телата си. Хидроматиката явно е най-новата звезда на небосклона, а изборът явно не е толкова голям. Исторически погледнато, всичко съдържа собствената си взаимозависимост обусловена от множество фактори, включително обществените. Характерът на планетата се променя, движи се по правата повърхност на леда и намира нови форми в сетивата отвъд.
Ние се харесваме като същества. Такива каквито сме. Понякога прекаляваме с инициативите си и решенията ни са по-скоро близо до емоционалния еквивалент на липсата на гравитация, отколкото в спокойната ареалност на епицентъра. Може би бъдещето изглежда необмислено, неясно, множество парадигми служат като предизвикателство за развитието на човека спрямо факторите на действителността.
Метрополитната част на прозореца ми съдържа няколко кратки частички хармония. Звуците на гълъба, който живее на покрива и имитира по-големите птици, разцепват въздуха със замах. Напомнят на самурая от детството ми. Всяка сутрин ме събужда в ново настроение и вече сме развили своите взаимоотношения. Дори го възпитавам чрез меките методи на характера си. Понякога пее познати и непознати песни, тананика си мелодии, които ме карат да изтръпвам и вибрира лекичко с коремче. Дава съвети как да си живея точно живота - аз и никой друг. Харесвам го, но ме напада периодично. Засилва се от някаква точка отсреща, прави смел лупинг във въздуха и почти се залепя на стъклото ми със строг поглед. После се отдалечава достолепно, сякаш нищо не се е случило и заканително намеква за следващото изпълнение с периферния си поглед. Веднъж дори стоя доста дълго време на горното ръбче на прозореца, гледаше ме как спя и размишляваше дали да не ми отскубне перушината със замах. Ще го помня този гълъб.
Другите части от великолепието на ландскейпа представляват частичка покрив насреща, керемидки и хартиено самолетче, което се появи отнякъде една нощ. Седя, седя, някрая изчезна в следите на пороя. Забелязах го на земята, малко посмачкано и все пак същото. Явно имаше смисъл.
Другите са невидимите ми домакини, някъде там в небитието.
Спокойствието не ми е присъщо, но тук се чувствам удовлетворен - поне отчасти - от младостта и проявленията й. Понякога сънувам. Даже цветните сънища са ми приоритетни. Снощи се надрусах насън с кактус на прах в бялата оранжерия, а чувството беше все същото - спокойно, безвремево чувство на хармония и личността пред мен ме интересуваше. Определено. Искаше ми се все още да сме там, откъдето започнахме - и отново да преживяваме все същите безкрайни разстояния пред себе си. Може би все някога ще го постигнем.
Върхушката на мислите и въртележката от умове, които спорадично променят местата си. Закономерно различни и все пак същите.
Спомням си будистката нова година и тялото ти пред мен, как го бях обгърнал нежно и препускахме с мотора часове към ступата за празненството, а около нас световете редуваха цветната си същност в безкрая. Синьото на съзнанието ми се рееше в преживяванията на тялото ми напоследък, феерични звучета и цялото това великолепие на света ме замайваше, като че ли намирах себе си във теб. Гумата се спука естествено, аз почти припаднах сред множеството гуми в магазина за гуми, докато ти сменяше професионално твоята. Изпуснахме част от мейнстрийма на празненството, но си заслужаваше. Поне за мен. После ни провериха документите и продължихме в захлас към целта си.
Събрахме се в тясното пространство на малкия автомобил с множеството кожени барабани и дружелюбните хора, които напяваха тихичко своята част от спектакъла. Упражняваха се.
Бамбуковата постелка и следобедният сън ме задоволиха. Къщата беше тиха и светла, а ние правихме любов без да се докосваме, телата ни заеха естествените пози на партньорството. Толкова близо не съм те чувствал преди. И никога след това.
Спектакълът беше леко спонтанен, пищен и някак се вписваше в реалността наоколо, на фона на всички тези монаси и местните жители. Ти беше в центъра, танцуваше бавно и съсредоточено, а хората около теб изпълняваха различни роли. Играеше ролята на Моргана, богинята на зората. Рисувахте нещо на белия трайпод, разни цветни форми от бъдещето. Хареса ми, признавам си.
През нощта се озовахме в периферията на огнения ритуал. Спомням си как ме обзе ритъмът на гонга, стана всичко в мен, бях целия в него. Забравих за съществуването на остания свят. Вибрирах с мистичния напев в дъха си и се оставих на вълната да обземе цялото ми същество. Тогава се включих в спектакъла, правихме всички същото и пречистихме телата и умовете си от изминалите преживявания. Сякаш се родих отново и бях различен.
Вечерта на сцената и следващата нощ под звездите запазиха пространство за нови срещи на телата ни. Можем да ги преживеем.
Виртуалното бъдеще сплотено с относителното настояще, занимава човешкия ум от поколения за поколения. Заветът гласи, че добрите хора всъщност оцеляват по-лесно. И животът им е по-качествен.
Неминуемо, живеейки тук и там по планетата Земя, се срещат подходящите организми и креативно подхождат към телата си. Хидроматиката явно е най-новата звезда на небосклона, а изборът явно не е толкова голям. Исторически погледнато, всичко съдържа собствената си взаимозависимост обусловена от множество фактори, включително обществените. Характерът на планетата се променя, движи се по правата повърхност на леда и намира нови форми в сетивата отвъд.
Ние се харесваме като същества. Такива каквито сме. Понякога прекаляваме с инициативите си и решенията ни са по-скоро близо до емоционалния еквивалент на липсата на гравитация, отколкото в спокойната ареалност на епицентъра. Може би бъдещето изглежда необмислено, неясно, множество парадигми служат като предизвикателство за развитието на човека спрямо факторите на действителността.
Метрополитната част на прозореца ми съдържа няколко кратки частички хармония. Звуците на гълъба, който живее на покрива и имитира по-големите птици, разцепват въздуха със замах. Напомнят на самурая от детството ми. Всяка сутрин ме събужда в ново настроение и вече сме развили своите взаимоотношения. Дори го възпитавам чрез меките методи на характера си. Понякога пее познати и непознати песни, тананика си мелодии, които ме карат да изтръпвам и вибрира лекичко с коремче. Дава съвети как да си живея точно живота - аз и никой друг. Харесвам го, но ме напада периодично. Засилва се от някаква точка отсреща, прави смел лупинг във въздуха и почти се залепя на стъклото ми със строг поглед. После се отдалечава достолепно, сякаш нищо не се е случило и заканително намеква за следващото изпълнение с периферния си поглед. Веднъж дори стоя доста дълго време на горното ръбче на прозореца, гледаше ме как спя и размишляваше дали да не ми отскубне перушината със замах. Ще го помня този гълъб.
Другите части от великолепието на ландскейпа представляват частичка покрив насреща, керемидки и хартиено самолетче, което се появи отнякъде една нощ. Седя, седя, някрая изчезна в следите на пороя. Забелязах го на земята, малко посмачкано и все пак същото. Явно имаше смисъл.
Другите са невидимите ми домакини, някъде там в небитието.
Спокойствието не ми е присъщо, но тук се чувствам удовлетворен - поне отчасти - от младостта и проявленията й. Понякога сънувам. Даже цветните сънища са ми приоритетни. Снощи се надрусах насън с кактус на прах в бялата оранжерия, а чувството беше все същото - спокойно, безвремево чувство на хармония и личността пред мен ме интересуваше. Определено. Искаше ми се все още да сме там, откъдето започнахме - и отново да преживяваме все същите безкрайни разстояния пред себе си. Може би все някога ще го постигнем.
Върхушката на мислите и въртележката от умове, които спорадично променят местата си. Закономерно различни и все пак същите.
Спомням си будистката нова година и тялото ти пред мен, как го бях обгърнал нежно и препускахме с мотора часове към ступата за празненството, а около нас световете редуваха цветната си същност в безкрая. Синьото на съзнанието ми се рееше в преживяванията на тялото ми напоследък, феерични звучета и цялото това великолепие на света ме замайваше, като че ли намирах себе си във теб. Гумата се спука естествено, аз почти припаднах сред множеството гуми в магазина за гуми, докато ти сменяше професионално твоята. Изпуснахме част от мейнстрийма на празненството, но си заслужаваше. Поне за мен. После ни провериха документите и продължихме в захлас към целта си.
Събрахме се в тясното пространство на малкия автомобил с множеството кожени барабани и дружелюбните хора, които напяваха тихичко своята част от спектакъла. Упражняваха се.
Бамбуковата постелка и следобедният сън ме задоволиха. Къщата беше тиха и светла, а ние правихме любов без да се докосваме, телата ни заеха естествените пози на партньорството. Толкова близо не съм те чувствал преди. И никога след това.
Спектакълът беше леко спонтанен, пищен и някак се вписваше в реалността наоколо, на фона на всички тези монаси и местните жители. Ти беше в центъра, танцуваше бавно и съсредоточено, а хората около теб изпълняваха различни роли. Играеше ролята на Моргана, богинята на зората. Рисувахте нещо на белия трайпод, разни цветни форми от бъдещето. Хареса ми, признавам си.
През нощта се озовахме в периферията на огнения ритуал. Спомням си как ме обзе ритъмът на гонга, стана всичко в мен, бях целия в него. Забравих за съществуването на остания свят. Вибрирах с мистичния напев в дъха си и се оставих на вълната да обземе цялото ми същество. Тогава се включих в спектакъла, правихме всички същото и пречистихме телата и умовете си от изминалите преживявания. Сякаш се родих отново и бях различен.
Вечерта на сцената и следващата нощ под звездите запазиха пространство за нови срещи на телата ни. Можем да ги преживеем.
Абонамент за:
Публикации (Atom)