Хедонизъм

Хедонизъм

Лириката на чувствата ми се е впуснала в спокойната реалност на ежедневието. Лекият хаос, настъпил в времето ми правеше впечатление отначало. Вниманието ми се насочваше към точно определените конструкции, правила и закони на обществото ми, без да се старая да ги спазвам. Те бяха там през цялото време. Някак им се центрирах вътрешно и нещата успяваха да протичат по нормален начин. Явно адаптацията беше още в процес.
Най-новата концепция, която открих да виси на стената, сред всички други концепции, срещани и преди, се разви до неопределеност. Бях леко нелегален. Пейзажът се беше разпрострял до невидимост, разтеглен като каучук, съвсем мек и флуиден. Седях си отвесно, загледан в нищото и си задавах все същите вечни въпроси.
Хидродинамиката на зен ярко съчетана с моите лични възгледи за това как трябва да си живея живота. Чувствах се свободен човек, вземах собствените си решения за бъдещето и градирах плановете си центрично. Мисълта ми беше да се установя някъде наоколо за по-дълго време. Мястото ми харесваше, нямаше твърде много хора, само водопади и огромни пеперуди. Като цяло, идеята беше следната - да забравя отново откъде идвам, кой съм въобще, да се освободя от всички тези зависимости на досегашния си живот. Исках да ме забравят. Инкогнито на битието.
Бях се отегчил от всички тези привички, закономерности, отношения на досегашния си живот. Беше ми достатъчно да остана насаме за известно време, за да осъзная, че съм незадоволен все още от това което имам, което съм преживял. Имах нужда от нови неща, нови преживявания, нови хора, повече спокойствие. Сам за себе си.
Вече бях минал златната си възраст, сега се наслаждавах на повече мъдрост в ежедневието. И решенията ми бяха по-зрели. Мислех си отново да се впусна във вихрушката и да приключенствам на воля. Харесваше ми дефакто да съм жив.
Намерих си малка дървена колиба на съвсем изолирано място. Наблизо имаше по-голям град, с който се идентифицирах като ми беше трудно. Беше тъкмо до каньона и пространството наоколо очарователно се огъваше на моменти. Красивите извивки на скалите отсреща напомняха на женските тела от миналото ми. Кате че ли все още ги държах в ръцете си. Докосвах ги нежно насън и се събуждах целия облян в сълзи. Липсваха ми явно.
Сега се бях отдал на вид монашество. Бях почти закрепостен при себе си, лиричен, неуверен, в етюд на хармония.
Джунглата наоколо ме притесняваше. Нощем звуците се приближаваха настойчиво, чуваха се стъпки, понякога стигаха почти до вратата ми. Много пъти се запътвах навътре в нея. Тя представляваше цяла вселена от необятност - дълбока, лепкава, гореща. Непозната. Бях си взел мачете и със гъвкави движения си проправях път през лианите. Мрежата за пеперуди ми се струваше неуместна, затова ги оставях да летят необезпокоявани наоколо. А бяха наистина огромни. Имах чувството, че ме нападат понякога. Скупчваха се около главата ми и правеха неистови движения във сферата.
Имаше и големи животни. Всякакви странни учудващи същества, които преживяваха наоколо. Както и аз. Даже се бяхме сприятелили, струва ми се, защото отпечатъците от стъпки пред дома ми бяха само от малки стъпала. Понякога ги мярках за секунда, показваха се симпатично зад някой храст и изчезваха яко дим в следващия момент. Така, че да се чудя видял ли съм ги наистина. Май те бяха основните живи същества, които живееха с мен. А иначе бях сам, абсолютно сам.
Струваше ми се, че тишината е естествена. Универсалният език. Тя съдържаше в себе си всички звуци и цветове, сама по себе си тишината беше музика. Бях й се отдал изцяло.
С времето се промених. Не можех да се позная като се гледах в сребърното си огледалце, закачено в стаята с водата. Лицето ми се беше удължило, скулите се бяха вдигнали високо, високо, чертите ми бяха омекотили изражението си.
Сезоните сменяха вида си понякога. В дългите безкрайни дни от дъждовния сезон, стоях в къщата, подпрян удобно на перваза и наблюдавах приливите на синьо и бяло в нюансите на ръжта. Бях стигнал дълбоко в себе си. Там, където времето не съществуваше. Чувствах се самодостатъчен, нищо не ми се случваше поне известно време и мислех за настоящето като за крайната възможна точка на личното ми развитие за момента. Дори се протягах към реалностите бегло, премествах ги както ми харесва. Прибавях по нещо оттук и оттам. Преподреждах някои детайли, пропусках други и картината постепенно се оформяше според очакванията. Имаше смисъл в цялата тази неподреденост на време-пространството. Дори изискваше усилия да я схвана как действа, цялата тази система. Конкретната сянка ми достави удоволствие.
Наблизо живееше голям човек. Местните го тачеха, харесваше им да са в кръг около него и главите им сочеха в негова посока. Аз се опитах да му се адаптирам, сам по себе си бях достатъчно силен през присъствието си за да представлявам тази институция. Той намираше властта си за естествена. Имаше много жени и още повече деца. Беше се обградил с красиви полета и притежаваше най-много животни. Опитах се да не му се конкурирам. Избягвах въпроса достатъчно дълго. За начало, въобще не осъзнавах, че съм там. Когато вече тялото ми се материализира съвсем, се захванах да действам и по други паралели. Някак си се опитвах да не правя впечатление, а и хората не ми обръщаха внимание. Непознат и неуловим в присъствието си, се приспособих към конкретните координати. Дори не ми беше трудно да представлявам точно този човек в този момент и на това място. Стана естествено.
Срещнахме се на празника за заплождане на земята. Всички се бяха събрали в малкото кръгло място в джунглата, приспособено за подобни цели. Облечени в празничните си облекла, представляваха цяла феерия от цветове и форми. Люлееха се леко на фона на заревото на слънцето, което си отиваше за пореден път след изморителния си преход на небосклона. То вършеше основната работа наоколо и всичко беше създадено според него. Вярваха, че е възседнало колесница и конете пръхтят величествено в ритъм с живота. Телата им се бяха разгорещили от напитката, която ми бе подадена веднага щом се появих. Те не говореха много с мен. Приеха ме и мълчаливо навлизах все по навътре в обществото им. Дори понякога, на моменти като този, ми се струваше, че не съм аз това, не съм този, който преживява всички тези красиви бурни неща. Сякаш ги преживяваше някой друг, а аз наблюдавах отстрани. Базучастно. Почти.
Кава кава. Така се казваше напитката и беше неизвестна. Хареса ми как се спуска по слънчевия сплит, завихря се около него и изпуска малки лъчи по цялото ми тяло.
Те вече се бяха трансирали, напяваха песни за плодородие и здрави влакна (на ориза) и четяха кратки текстчета с вълшебни молитви. Аз се завъртях малко по бурно в центъра на кръга, егото на мисионера естествено ме насочи към върховата част на пирамидата, а това явно поемаше функцията на вожда. Тогава вече бяхме двама и ни беше трудно да продължим да съществуваме. Погледнахме се няколко пъти преди да вземем решение да стоим на върховете на различни хълмове. Все пак островът беше огромен.
Церемонията продължи през вътрешните ни светове. Спомням си червено-жълтото на стомашната си стена и многоцветните детски споменчета, които летяха наоколо като есенни листа. Аналог на другия свят. Както и татуировките на хората в кръга, всички те придобиха триизмерна форма и се активираха спрямо мен. Почти ме докосваха. Аз се отдръпнах в точката на катарзиса. Наоколо всичко светеше на нива, а тялото ми изглеждаше синьо, безумното синьо на отвъд.
Тръгнах си тогава без да се усетя. Намерих се направо в къщата и ми изглеждаше различна. Дори дъждът оставяше концентрични кръгове върху кожата ми. Лекият полъх намери няколко струни върху тялото ми и се чу неуловима мелодия.
Тишината.
Отпуснах се спокойно върху пространствения минимум и отправих поглед към бъдещето.